ВЪВ ВСЕКИ МИГ ОТ ЖИВОТА
ЧОВЕК ИЗБИРА СЕБЕ СИ
Когато човекът поглежда в огледалото, очаква да види себе си. Защо му е това потвърждение на собственото му съществуване?! Огледалото- най-удивителното човешко творение- е проявление на неговия егоцентризъм. Всички пътища на човека, всеки негов избор в крайна сметка са насочени към собственото му „аз"- то е единствената му мерна единица за Време и Вечност.
„Любовта към себе си върви у всички преди любовта към ближния."- забелязва древногръцкия драматург Еврипид. И това не е ода за егоизма, а опит да се обясни логиката на човешката природа.
Защото дори в Библията се казва, че Бог сътворява човека „по свой образ и подобие", т.е. избира себе си за образец и мярка и с този акт определя егоцентризма за висша форма на реализация и творчество.
Човек винаги се е стремял да постигне Божественото, да му подражава. Затова във всеки миг от живота си- когато тропа с крак или пада на колене, когато присвоява чужди територии или раздава милостиня- той се движи единствено от собствения си интерес или удоволствие. Дори когато играе неудобна за него или непрестижна пред другите роля, всеки от нас всъщност избира да прави онова, за което има кураж- и винаги според правилата на собствената си ценностна система.
Да бъдеш роб или да угодничиш на други не е въпрос на обстоятелства или липса на избор, а философия на съществуване без съпротива, преотстъпване на собствената територия, страх от себеизява, страх от свободата да предпочетеш себе си.
А когато даваш предимство на другия или го аплодираш, всъщност искаш да демонстрираш собствената си добронамереност или декларираш своите критерии за оценка на чуждите достойнства. Когато предлагаш помощ и съчувствие, когато проявяваш благородство и жертвоготовност, то не е защото цениш и уважаваш другите повече от себе си, а защото искаш да изглеждаш по-добър, по-силен, по-щедър в собственото си огледало. Всяко чувство, мисъл, действие приличат на бумеранг, чиято осъзната или неосъзната цел се връща при своя източник.
Ако човек, по подобие на Бог, превръща себе си в център на Вселената, как успява да бъде добър към другите, да дава любов? Защо въпреки нарцисизма си, е способен все пак да заложи дори живота си в името на децата, приятелите, народа си, човечеството? Кое е чудото, което трансформира егоизма /от лат. ego= аз/ в алтруизъм /от лат. alter= други/ и подтиква Прометей да се противопостави на себеподобните, за да дари огъня на смъртните хора; Иисус да изкупи греховете им чрез кръста; Левски да напусне тесния свят на собствената си свобода и да поеме трудния път към освобождението на другите?!
Дали титаните на човешкия дух се различават от обикновените хора в предпочитанията си, в жестовете си към тях?! Дали изборите им са отказ от себе си или най-съвършената форма на себереализация?!
Или може би те са най-добрите актьори в пиесата на живота, тъкмо защото играейки успяват да забравят за публиката?!
Но само тя, публиката, може да им осигури аплодисменти и безсмъртие.
2005г. Валентина Попова