ЗА ПРИЛИКИТЕ И РАЗЛИКИТЕ
МЕЖДУ ЖИВОТНИТЕ И ЧОВЕКА
Когато човекът се превърнал в мислещо същество, светът, в който живеел, му се сторил различен.
Без значение е как точно е станало това: дали когато маймуната, принудена да се прехранва с труд, започнала да прави сечива /Франклин/, или когато Ева пожелала да има забранения плод от дървото на познанието- детството на човечеството е едно и също. То започва със задаването на въпроси, с изпречването на препятствия.
Изглежда само за хомосапиенс животът представлява вечно училище. Животните се подчиняват на инстинктите си- те знаят с какво да се нахранят, от кого да заченат потомството си, знаят кои са враговете им- природата им дарява като наследство отговора на всичките им въпроси. Единствено човекът трябва да ги намери сам /Нютон/. Често за това не стига и целия му живот. Затова не знам дали е дар или наказание, но такава е съдбата му на мислещо същество.
Човечеството е преминало през много уроци, но в индивидуален план всеки човек започва своето пътуване винаги от самото начало- за да познае света и самия себе си.
Преди да разбере собствената си уникалност, човекът започнал да се сравнява с всичко останало. Древните гърци го обявили за едно от чудесата на света /Софокъл/, но с присъщото си детско любопитство искали да разгадаят това чудо. "Бог или животно?"- се питал Аристотел, но не намирал задоволителен отговор. Ренесансът възродил с нова сила интереса на човека към себе си, издигнал го на пиадестал, сравнил го с "венец на всички живи твари" /Шекспир/. Просвещението дало тласък на науките за човека- философия, логика, етика, психология. "Влизам в себе си и откривам целия свят"-забелязал Гьоте. Но, въпреки хилядолетните усилия на човечеството да разбере този свят, чудото си остава все така неразгадано.
Една от най-специфичните особености на човека, които го определят като особен биологичен вид, са чувствата- вселена с безброй и бързопроменящи се лица. Кое животно може да се радва или тъжи, да обича и мрази, да страда, да се сърди, да крещи от щастие ?! На всичкото отгоре, всеки човек изпитва тези чувства по свой начин /Пушкин/ и така си създава своя собствена вселена. Навярно най-близо до животинските усещания стои човешкият страх. Но, докато при животните това е инстинктът за самосъхранение, с който природата ги е дарила, за да оцеляват, човекът се бои от онова, което не разбира, бои се от неизвестното. Заедно с познанието идва и страхът от непознатото. Или от самото познание. И този страх е продукт на човешкото въображение, който превръща човека в роб на собствените му чувства. И така, колкото и да е странно, човекът, подвластен на страховете си, се превръща в животно, макар че животните не познават страха.
На другия полюс на чувствата стои свободата- състояние, което няма аналог в животинския свят, макар животните, за разлика от човека, да не се подчиняват на никакви други освен природните закони. Човекът от памтивека все измисля някакви правила и настоява с някаква божествена самоувереност другите да се съобразяват с тях: правила за хранене, за спорт, за отбрана и нападение, правила за манипулиране, за общуване, за отглеждане и възпитание на децата, правила за любов и секс; религиозни закони, политически закони, морални закони- дори закони на човешкото мислене! Свободата навярно е във възможността и желанието да избираш или да сътворяваш сам собствените си правила- така, както го правят животните. Или боговете. Само че тя, свободата, се намира "на върха на бойното копие" /Сервантес/- природата отново отказва да ни я даде даром.
Едно от най-загадъчните човешки чувства навярно е любовта. Едва ли има друга тема, на която човечеството да е посветило повече литература- научна и художествена. Казват, че тя е връзката ни с божественото, че тя е силата, която може да съхрани света ни. И, както при всичко останало- и нея всеки човек разбира по своему. Мисля, че тя е способността да предизвикваш другите да разширяват своята духовна територия, без да се страхуваш, че могат да навлязат в твоята; да ги предизвикваш да бъдат по-добри. И по-истински...
Виждали ли сте плачеща сърна? Или кон?! Единствено при човека сълзите не са само защитен механизъм, а израз на чувства. И само човекът може да плаче от щастие!
Ами смехът?! Марк Твен казва, че той е най-силното оръжие на човека, което той, за съжаление, най-рядко използва. А братя Гонкур смятат, че той е мярка за интелигентност. Смехът е като витамините- засилва защитните сили на организма, а в комбинация с любовта е най-сигурната терапия срещу болките на духа и тялото. Сигурно затова казват, че "светът е оцелял, защото се е смял". А онзи, който се е научил да се надсмива и над себе си, със сигурност е постигнал една от най-трудните тайни на живота.
Човекът, единствен от всички други живи организми, произвежда необходимите му средства за живот /Маркс/. Независимо от различията в теориите за сътворението му, всички те са единодушни в становището си, че трудът не само създава, но и облагородява човека. А творческият труд може да се превърне в извор на истинско духовно наслаждение. Колко усилия, за съжаление, полага човекът, за да руши. Използва ръката и ума си- най-съвършените инструменти, с които го е дарила природата и които мъчително, но упорито е усъвършенствал, за да руши мостовете- към миналото си, към другите; да нарушава хармонията си с природата.
Наистина човекът умее да различава доброто от злото и това доказва, че стои по-високо в интелектуално отношение от всички други живи същества, но само той съзнателно прави зло - и в това отношение не стои ли той по-ниско от животните?!
"Кучето вижда в огледалото друго куче, а не себе си. Само човекът може да познае в огледалото собственото си отражение" /Пришвин/. Защото само човекът може да стигне до самопознание. Само че колко страшно е, когато хората, подобно злата мащеха на Снежанка, искат да видят в огледалото богове, а не могат да забележат, че от там надничат свирепи кучета.
Затова, преди да тръгнем на среща със загадките на света, нека потърсим истинския си образ- във вълшебното огледало на самопознанието.
2000г. Валентина Попова